Не поех по пътя на баща ми, който беше пулмолог-фтизиатър. Той подкрепяше моите решения. Избрах специалността Урология сам. Причините бяха две – исках да продължа да създавам нещо с ръцете си чрез техника и апарати. Така бяха минали съзнателното ми детство и младежките години. Не бях участвал в хирургични кръжоци и не бях влизал в операционна зала до този момент. Бяха много трудни години за страната и за медицината. Беше почти невъзможно, да се започне специализация. Имаше една наредба тогава, по която се зачислих за специалност по Урология като платен специализант, без заплата и трудов стаж и със заплащане към болницата. Специалността беше четири години. Имах голямата чест и професионална възможност, мой пръв учител да бъде доц. д-р Александър Лилов – изключителен човек и лекар, за съжаление отдавна не е между нас. Клиниката и колективът на Урологията на Военната болница в София ми даде „първите седем години“ в професията. Учих се от всички – лекари, сестри и санитари. С техника на литотриптора станахме приятели. След работния ден в болницата си почивах и учех. Вечер с един мой приятел държахме малко гаражно кафене, с което се издържах. Годините изминаха и дойде време за изпита. Той премина успешно. Скоро след това получих предложение и постъпих на работа при доцент д-р Стоян Чакъров, началник на клиниката по Урология към тогава ИЛЧГ, днес обединен с Окръжна болница в София. Не след дълго взех решение и постъпих на работа при доцент д-р Петър Петров, началник на клиниката по Обща хирургия и Урология на правителствена болница, днес Университетска болница „Лозенец“. Той беше един от моите учители от Военна болница за период от специализацията ми. Вече бях добил начален опит и самочувствие на лекар, което ме мотивираше, да търся все повече работа. Така се случи, че попаднах в момент, в който болницата и клиниката започнаха активно да се променят и развиват. Единствените уролози в клиниката бяхме доцент Петров, като началник, и аз като лекар ординатор. Останалите колеги бяха коремни хирурзи. Това ми даде възможност, да поема цялата урологична дейност в клиниката. През следващите години последователно успях да постигна почти всичко или поне най-многото от моята урологична кариера на специалист – уролог. Списъкът на публикациите, научните прояви и специализациите е резюме на този път. В края на моя период в болницата успях да направя така, че да допринеса за реализиране на един научен проект, чрез който в нашата страна се въведе и за радост утвърди, един от методите за лечение на рака на простатата – високодозовата брахитерапия на простатната жлеза. Методът даде здраве и живот на много мъже в страната, които не могат да бъдат оперирани или лекувани по друг метод. Напуснах болницата мотивиран да оперирам с робота Да Винчи. Той е най-високото хирургично ниво на лапароскопската операция, коато беше моята професионална кауза. Чувствах се задължен, да опозная машината и да разбера, дали мога да оперирам с нея. Това ме заведе в град Плевен. Там допринесох според възможностите ми, за утвърждаване на роботизираната радикална простатектомия при рак на простатата в нашата страна. След завършване на първоначалния ми опит с робота и по организационни поводи, аз се завърнах в София. Бях поканен да създам и развия Урологично отделение в болница Вита. Това се постигна благодарение на желанието на ръководството на болницата и на моето желание и възможности за това. Създадохме и първия Простата център в България. Дейността му беше скромна, но съдържателна и успешна за болните. Мотивиран от създаване и разработване на такъв простатен център в по-големи мащаби, аз приех поканата за нов проект – този в град Панагюрище. Там, в ремонтираната и достроена стара болница, се създаде и издигна един цялостен комплекс. В него пациентът можеше да бъде изцяло диагностициран и напълно лекуван. Аз и мои колеги – лекари и медицински сестри от София и от региона – създадохме екип и за една година лекувахме и оперирахме значителен за една начална дейност брой пациенти. Разминаването между институция и лични възможности ни накара да се завърнем в столицата.